В София левицата никога не е побеждавала и не може да победи; София е буржоазна и дясна; София е синя, бяла, пембяна и пр. Така сигурно са разсъждавали мнозина и през 1932 година, само девет години след потушаването на Септемврийското въстание. Но…
В началото на 30-те години столицата е с население 213 000 жители, от които само 50 000 са работници, а служителите са 21 000 души. Жените нямат избирателни права. За проведените на 25 септември общински избори в града левицата се явява обединена в коалицията Трудов блок. Той е фомиран от Работническата партия, левицата в БЗНС, синдикални групи, Занаятчийския съюз, организации на малцинствата – евреи, арменци, цигани…
Резултатът е разтърсващ: с получените 19 от общо 35 места в Общинския съвет Трудовият блок печели пълно мнозинство и правото да определи новия кмет на града, който се е избирал от общинските съветници. Правителственият Народен блок получава два пъти по-слаба подкрепа.
За кмет е определен синдикалният лидер Аврам Стоянов, но унизеното правителство на Никола Мушанов взима всички мерки той да не встъпи в длъжност. След като полицейският терор не дава резултат, изборът на 15 от 19-те съветници на Трудовия блок е касиран с обвинения за… „противодържавна дейност“.
Тази история няма да научите от почти никой общодостъпен източник на информация, камо ли от историческите рубрики в медиите, водени от представители на десния реваншизъм. Години наред Столична община също не спира да дава своя принос за заличаване на историческата памет и за избирателното ѝ поднасяне.
До 90-те години на миналия век спомен за онези събития носи улица „Софийска комуна“, прекръстена впоследствие на „Княз Александър“. Днес булевард носи името на Мушанов, а името на синдикалиста-кмет Аврам Стоянов, загинал през 1942 г. в антифашистката борба, тъне в пълно забвение. Благодаря на г-н Александър Аврамов за снимката на неговия дядо и за съгласието му да я публикувам тук.
Спомен за онези събития ни остави и Анжел Вагенщайн: „По това време партията бе практически напълно унищожена. Според авторитетни изследвания в цяла България оцелелите са между 800 и 1000, разпилени из страната случайно неоткрити и неразстреляни нейни членове. Това вече не беше онази влиятелна революционна организация, а спомен за нещо, което е било и повече не съществува! И при тези условия на повсеместен терор, през 1932-ра единствено СПОМЕНЪТ за тази несъществуваща партия спечели общинските избори в София, столицата на окървавена България. Уникален парадокс в политическото ни битие!“.
Всеки може да си изведе поуки от тази история, но аз ще си позволя да ви призова: Бъдете реалисти, искайте невъзможното!